06/12/2025
20 деца без нито един възрастен в спорен социален експеримент.
През 2009 година британската телевизия Channel 4 излъчи риалити-документалното шоу “Boys and Girls Alone”, което предизвика бурни реакции в обществото. Десет момчета и десет момичета на възраст около 12 години бяха настанени в отделни къщи и в продължение на пет дни трябваше да живеят самостоятелно - без родители, но в контролирана среда (под непрекъснато наблюдение на психолози, педагози и медицински екип).
Представете си група деца оставени сами да се оправят в една къща. Няма родители, няма учители, няма възрастни, които да поставят правила – единствено техните собствени решения и инстинкти определят дневния ред.
Къщите бяха напълно заредени с храна, почистващи материали, играчки и бои за рисуване.
Кадрите от камерите на двете къщи не можеха да бъдат по-шокиращо различни.
В къщата на момчетата, разпада започна почти веднага. Новопридобитата свобода предизвика хаос. Те участваха в битки с водни пистолети, бой с възглавници, а имаше и запомнящ се момент с килим покрит с залепнали пуканки.
Разрушенията се прехвърлиха към стените, когато момчетата са решили да ги покрият с надписи, рисунки и просто боя. Но еуфорията от свободата в крайна сметка се сблъска с реалността на последствията.
Опитите им да почистят бяха отчаяни и до голяма степен неефективни — включваха стъргане на боя и некадърно търкане на пода и т.н. Храненето - въпреки че бяха минали курс по готвене, момчетата се хранеха основно със зърнени закуски, захар и от време на време замразена пица. Към края на седмицата къщата все пак беше изчистена, градината - с изхвърлен боклук, а групата - разединена на противоположни фракции.
Къщата на момичетата, обаче, изглеждаше като друга планета.
В пълна противоположност на хаоса в съседната къща, момичетата веднага създадоха функциониращо общество. Те организираха смени за готвене, момиче на име Шери приготви първото им ядене. Пекоха торти, организираха модно ревю и съставиха скрупульозен списък с домакински задължения, за да поддържат къщата чиста и подредена. При тях редът се появява почти веднага. Те разпределят задачите, обсъждат кой какво да прави, съставят правила, без да крещят. Но напрежението не изчезва – то просто се проявява по-психологически. Момичетата формират подгрупи, преценяват кой е „на страната на коя“ и използват социален натиск като инструмент. Понякога една от тях остава сама, изолирана, или бива пренебрегвана. Пасивната агресия, шепотите зад гърба, малките интриги – това са техните оръжия. И въпреки спокойното и организирано поведение, емоционалният заряд е висок: плач, тревога и страх от отхвърляне са част от притеснението на всяка от тях.
В крайна сметка две от момичетата се налага да излязат от предаването по-рано от планираното.
Наблюдавайки ги, човек вижда и друг феномен – децата, които вкъщи изглеждат тихи или срамежливи, понякога проявяват удивителна решителност и лидерство. Обратно, уверените и доминиращи у дома деца се сблъскват с груповия натиск и понякога се „срутват“. Това показва колко голямо влияние има контекстът и колко адаптивни могат да бъдат децата, когато трябва да оцелеят в ново социално поле.
****
Като цяло не можем да си направим кой знае какви изводи от този експеримент, защото извадката е малка, а средата не е естествена. Една истинска случка от 1965та обаче показва съвсем другата страна на момчешкия начин на групова социализация.
През юни 1965 г. шест тийнейджъра между 12 и 16 години се изморяват от строгата и монотонна атмосфера на училището, което посещават. Жадувайки за свобода и приключение, те взимат без позволение малка рибарска лодка, правят план — може би да стигнат някъде като Фиджи или Нова Зеландия — и отплават.
Още първата нощ на море ги връхлита буря: мачтата се къса, рулът също, лодката остава без контрол. След счупването на лодката, шестимата прекарват осем страшни дни в едно счупено дъсчено плавателно средство, с почти никаква вода и храна. Те гребат, коват, изгребват дъното, хвърлят въдици — всичко, за да оцелеят. При всеки дъжд събират капки в кокосови черупки.
След дни лодката се разбива в рифовете, те нямат друг избор освен да се хвърлят във водата и едва успяват да доплуват до сушата.
Островът, на който попадат, е „Ata“ - вулканичен, суров, доскоро необитаем.
Постепенно, с примитивни средства, с дух на общност и солидарност започват да организират рутинни задачи, разделят се на двойки, и създават график: едни се занимават с градината, други ловуват, трети носят вода. Берат кореноплоди.
Long story short :) -
След 15 месеца на необитаем остров, един счупен крак, много глад и страх - през септември 1966 - един риболовен кораб, минаващ край ʼAta, забелязва дим - нещо, което не би трябвало да има на необитаем остров. Любопитството го води досами бреговете и там вижда шест момчета. Дългокоси, слаби, гладни, но живи.
Това по-добре от всяко реалити показва силата на човешкият дух, на приятелство, съпричастие и доверие.
Човеците - дори млади, тийнейджъри - могат да направят общност, за която не е нужен авторитет, а само воля и взаимна грижа.
