30/08/2026
Благодаря на колегите и приятели от Динамо Варна!
Добрият треньор не е този, който говори най-много! (разбити митове, викове и легенди от българските стадиони - ''игрища'')
Преди няколко седмици Frontiers in Psychology публикува интересно изследване за поведението на треньорите в детско-юношеския футбол. Темата привлече вниманието ни, защото е пряко свързана с един от въпросите, върху които работим и в Динамо Варна ,а именно -> каква трябва да бъде ролята на треньора в процеса на обучение и къде минава границата между това да помагаме на детето да разбира играта и това постоянно да вземаме решенията вместо него.
В изследването участват 68 треньори от Англия, Франция, Испания и Гърция, работещи с футболисти между 10 и 15 години. Част от тях преминават през специална шестчасова образователна програма, наречена Empowering Coaching (интересно е да прочетете повече за нея!). Особено интересно също е, че учените не разчитат единствено на анкети, в които треньорите сами оценяват собствената си работа. Тренировките са заснемани, а реалното поведение на треньорите е наблюдавано и оценявано в различни моменти от сезона.
Резултатите показват значително намаляване на поведенията, които авторите определят като ''disempowering“ -най-общо това е среда, в която има прекомерен контрол, силен акцент върху сравнението с останалите и поведението на треньора може да ограничава самостоятелността на футболистите. В същото време след обучението се наблюдават положителни промени в подкрепата на автономността на децата и във взаимоотношенията между треньор и футболист.
Зад тези научни понятия всъщност стои един много практичен въпрос, който всеки треньор в детския футбол трябва периодично да си задава: кой взема решенията по време на игра - футболистът или треньорът?
Всеки, който прекарва достатъчно време около детски футбол, е виждал как едно дете получава топката и почти моментално чува какво да направи с нея. Отстрани идват ''подай“, 'обърни“, ''играй назад“, ''стреляй“, ''не там“. Понякога инструкциите са от треньора, понякога от родителите, а понякога детето получава няколко различни инструкции едновременно (''най-якото''). Това може да изглежда като помощ, но ако се случва постоянно, постепенно отнемаме точно онова, което искаме футболистът да развива -> способността САМ да наблюдава, да анализира ситуацията и да избира решение.
Представете си например 10-годишен футболист, който получава топката с противник зад себе си. Треньорът вижда свободен съотборник отляво и веднага извиква да подаде натам. Детето изпълнява и отборът запазва топката. На пръв поглед всичко е прекрасно - имаме правилно футболно действие (термин, който няма как да използваме, без да отдадем заслуженото на нашия приятел и доайен в треньорската професия Митко Джоров). Само че решението всъщност не е било на футболиста. То е било взето от човека до тъчлинията и детето единствено го е изпълнило (тоест имаме само 'изпълнение'').
Това е един от интересните ПАРАДОКСИ в детския футбол. Искаме след години да имаме смели, интелигентни и креативни футболисти, способни да решават проблеми за части от секундата, но понякога в периода, когато трябва да развиват именно тези способности, им даваме готов отговор на почти всяка ситуация. Ако това се превърне в навик, съществува риск да обучаваме отлични изпълнители на инструкции, вместо футболисти, които разбират играта. А гледахте ли последните мачове на националния ни отбор? Колко често точно това ни липсва - футболист, който под напрежение да поеме отговорност, да прочете ситуацията и да намери решение, което не е предварително подсказано. Разбира се, проблемите на българския футбол са много по-комплексни и би било наивно да ги свеждаме само до начина на обучение в детските години. Но едно е сигурно -> смелостта, креативността и способността да вземаш самостоятелни решения не се появяват изведнъж, когато облечеш националната фланелка. Те започват да се изграждат много по-рано, на детския терен, в стотиците малки ситуации, в които някой трябва да позволи на детето само да види проблема, да избере решение и понякога дори да сгреши.
Това, разбира се, не означава, че треньорът трябва да стои отстрани и да мълчи. Самото изследване разглежда ясните инструкции, насоките и конструктивната обратна връзка като важна част от добрата треньорска работа. Въпросът е кога се намесваме, защо го правим и какво искаме детето да научи от нашата намеса. Има голяма разлика между това да помогнеш на футболиста да открие решение и просто да му кажеш какво е решението.
Именно тук въпросите могат да бъдат изключително силен инструмент на треньора. Вместо веднага да обясним ''трябваше да подадеш наляво“, можем да попитаме детето какво е видяло, какви възможности е имало и защо е избрало конкретното действие. Понякога отговорът ще бъде правилен, понякога няма да бъде, а понякога детето ще ни покаже, че е видяло ситуацията по начин, който ние самите не сме забелязали. Важното е постепенно да го научим не просто да изпълнява, а да мисли върху играта.
Грешките също са част от този процес. В детско-юношеския футбол понякога сме прекалено нетърпеливи да поправим всяка грешка веднага след нейното възникване, а много често се опитваме да я коригираме още в самия момент. Но ако футболистът никога няма възможност да вземе грешно решение, да види последствията от него и при следващата подобна ситуация да опита нещо различно, отнемаме важна част от процеса на учене. В определени ситуации грешното решение, което детето е взело самостоятелно, може да има по-голяма образователна стойност от правилното решение, което треньорът му е извикал предварително.
И точно тук според нас идва огромната стойност на видеоанализа в детско-юношеския футбол. Не е задължително всяка грешка да бъде поправена в секундата, в която се случва. Понякога е много по-полезно ситуацията да остане да се развие, а по-късно футболистът да я види отстрани и сам да опита да отговори на въпросите: Какво видях в този момент? Къде бяха съотборниците ми? Какво пространство имах? Какви други решения бяха възможни? Тогава анализът вече не е лекция на треньора за това какво детето е направило грешно, а още една възможност то да се научи да разбира играта.
Именно затова през този сезон в Динамо Варна ще направим още една крачка в тази посока. Школата вече разполага с три XbotGo системи за автоматично заснемане на мачове, които ще ни позволят постепенно да включваме повече видео и анализ в обучителния процес на различните възрастови групи. За нас камерите сами по себе си не са най-интересната част. По-интересно е какво можем да направим с кадрите след това - вместо в неделя да кажем на едно дете ''тук трябваше да подадеш“, в понеделник можем да му покажем ситуацията, да го попитаме какво вижда и да го оставим първо то да ни даде отговора. Така видеото не служи просто за запис на мача, а се превръща в още един инструмент, чрез който учим футболистите постепенно да анализират собствената си игра и да вземат по-добри решения.
Тази тема е важна и за начина, по който развиваме собствената си работа в Динамо Варна. Методиката за нас не трябва да бъде просто колекция от упражнения, подредени по възрастови групи. Упражнението е само инструмент. Огромно значение има поведението на човека, който го провежда - кога спира играта, как коригира, как реагира при грешка, какъв въпрос задава, как насочва вниманието на футболиста и кога решава да не се намесва.
Едно прекрасно измислено упражнение може да загуби голяма част от стойността си, ако през цялото време треньорът казва на децата къде да застанат, кога да подадат и какво решение да вземат. В същото време едно сравнително просто упражнение може да създаде изключително богата среда за обучение, когато децата са поставени пред проблем, имат възможност сами да търсят решения, а треньорът се намесва в точния момент и с точния въпрос.
Още един интересен резултат от изследването е, че положителните промени след обучението на треньорите не се запазват с еднаква сила във всички показатели до края на наблюдавания период. Това кара авторите да поставят акцент върху необходимостта от продължаващо обучение и подкрепа на треньорите, вместо развитието им да се разглежда като еднократен курс или семинар. Този извод е особено близък до начина, по който искаме да развиваме работата си в клуба.
Във футбола постоянно говорим за развитието на децата, но развитието на футболистите трудно може да бъде отделено от развитието на хората, които ги обучават. Ако очакваме едно дете на 10 години да бъде по-добър футболист на 11, а на 12 да разбира играта повече, отколкото на 11, би трябвало да имаме същото очакване и към неговия треньор. Затова обучението, наблюдението, обсъждането на тренировъчния процес и обменът на идеи между треньорите трябва да бъдат постоянна част от живота на една детско-юношеска школа.
В крайна сметка задачата на треньора не е да докаже колко много разбира от футбол, като даде правилния отговор на всяка ситуация. Много по-трудната задача е постепенно да предаде част от това разбиране на детето. Един ден футболистът ще попадне в ситуация, която никога не сме упражнявали по абсолютно същия начин и за която няма да може да получи инструкция от тъчлинията. Тогава ще трябва сам да види пространството, противника, съотборниците и възможностите пред себе си и за части от секундата да избере решение.
Може би затова един от най-добрите показатели за работата на треньора не е колко често футболистите го слушат, а колко добре могат да играят, когато не се налага да го слушат.
С уважение към играта,
Динамо Варна 💙⚽
За по-любознателните оставяме цялото изследване, публикувано на 5 август 2026 г. във Frontiers in Psychology:
https://www.frontiersin.org/journals/psychology/articles/10.3389/fpsyg.2026.1563931/full
