24/05/2026
В България не е най-трудно да си беден.
Не е най-трудно да започнеш от нулата.
Не е най-трудно да паднеш.
Най-трудно е да си човек с кауза.
Да носиш сърце, което не може да мълчи.
Да виждаш неправдата и да не можеш да си затвориш очите.
Да искаш да промениш нещо не заради изгода, а защото душата ти не приема безразличието.
И точно тогава започва разпъването.
Не от враговете.
Не от чуждите.
А от собствените.
От хората, за които говориш.
От хората, сред които живееш.
От хората, които най-много имат нужда от такива като теб.
Една майка плаче за детето си — и вместо състрадание получава отрова.
Един човек се бори за истина — и бива смазан с подигравки.
Някой излиза да защити кауза — и бива обявен за луд, опасен или „търсещ внимание“.
Някой прославя България — и първите камъни идват точно от българите.
Колко познато звучи, нали?
Васил Левски е вярвал в народ, който не винаги е разбирал жертвата му.
Христо Ботев е оставил живота си за идея, по-голяма от самия него.
Будителите ни са горели отвътре, за да има светлина за другите.
А днес?
Днес сякаш продължаваме да убиваме най-светлото — не с въже и куршум, а с омраза, присмех, клевети и жестокост.
Сякаш човекът с кауза дразни.
Напомня.
Събужда.
Кара другите да видят собственото си мълчание, страх и бездействие.
И затова толкова често обществото се опитва да го пречупи.
Но има нещо, което никога няма да могат да убият.
Огънят.
Онзи вътрешен огън, който кара някои хора да се борят✍️
Да говорят, дори когато ги заглушават.
Да продължават, дори когато ги заливат с кал.
България все още се държи именно на тези хора.
На неудобните.
На чувствителните.
На смелите.
На онези, които плащат с нервите, сълзите и душата си, само защото не могат да бъдат безразлични.
И може би един ден ще разберем, че най-голямата трагедия на един народ не е когато няма герои.
А когато сам унищожава своите.
И може би точно в дните, в които честваме буквите, духа и будителите на България, трябва да си зададем един болезнен въпрос:
Дали днес отново бихме ги разпънали?