17/03/2024
Здравословна амбиция и границата с нездравословната ѝ форма:
Какво е всъщност амбицията? В основата на амбицията стои копнежът за почит и признание. Говорейки за признание, първата асоциация отново е с основните потребности на човека - това да сме харесвани, одобрени и признати е всеобща човешка потребност.
При амбициозните хора от голямо значение са постиженията и успехите (в училище, в университета, в спорта, кариерата, във всяка поставена цел). Можем да кажем, че амбициозността е целенасочено фокусиране върху успеха и показателите за ефективност (например като оценки, време за пробег на 200 метра в леката атлетика например, финансово състояние и др.). Амбициозността е свързана със състезателен хъс, както и с прилежност. На фона на тези две характеристики стои и убеждението на човек, че може да се справи, както и личния ангажимент.
Амбициозността носи успех, когато е насочена към ясна цел и е съпроводена от последователност и упоритост, но не е задължително да Ви носи автоматично щастие, но повече за тази страна - след малко.
В нашето общество амбициозността е нещо, което се търси и се възпрема като една от най-позитивните черти. На различни етапи от живота имаме ситуации, в които искаме да постигнем дадена цел, да се състезаваме с конкуренцията, в които здравословната амбиция ни помага да се подготвим за тях, да планираме, ползваме я като ключ към успеха. Например спортистите, на които останалите се възхищаваме на постиженията, на вътрешната мотивация и упоритостта, с които въпреки трудностите и провалите успяват да стигнат до целта.
Какво се случва, когато човек не е достатъчно амбициозен? Дали това означава, че този той/тя не се стреми към почит и признание, не се стреми да постига? Дали за него/нея е без значение постигането на целта?
Далеч съм от мисълта, че човек идва на този свят с чувството за безразличие към света и че не иска да стигне някъде, да бъде, какъвто иска, да планира. Хората имаме в себе си стремежа за разтеж. Когато човек няма амбицията да променя, да се развива, да постига и е слабо ориентиран към цели, се питам защо се случва това. Възможно обяснение е, че този човек не е сигурен в способностите си, има ниска самооценка, слаба увереност в собствената си компетентност, страх. Може би зад това стоят определени случки в миналото, в биографията на човека, ситуации на безпомощност, които са създали несигурност, недоверие в самия себе си - например настройката „На мен така или иначе не ми се получава нищо!“.
Друга възможност би била, човек да се чувства удобно и щастлив във всеки един аспект от живота - това кой е, с кого контактува, с какво се занимава, и не изпитва потребност да търси развитие или подобрение. Честно казано, бих се учудила, ако всеки един аспект от живота протича гладко и безпроблемно.
Успехът и постижението могат да имат много субективно и индивидуално значение за всеки човек. Ако някой ми каже, че за него не е важно да има високи цели в работата си, това е напълно в реда на нещата. Но ако човек не изпитва страст към абсолютно нищо, бих потърсила веднага причината.
Какво се случва, обаче, ако човек има прекалено силна амбиция и какво изобщо би означавало прекалено силна амбиция?
Това може да е пресилен стремеж към перфекционизъм, преувеличено влагане на ресурси, време, сили, енергия, които образно могат да бъдат описани като избутване с лакти по пътя към целта - тогава, когато в името на целта, човек е склонен да нарани другите, да навреди и на себе си/да жертва себе си, да плати една прекалено висока цена в името на целта (например да жертва отношенията си със значимите други, здравето си). Амбицията може да бъде нездравословна и тогава, когато ни кара да си поставяме нереалистично високи цели и това да доведе до постоянно разочарование от разликата между представата за целта и постигнатото, което никога не е достатъчно. Колкото по-голяма е разликата, толкова по-голямо е нивото на фрустрация. Тук идва и дилемата „Колко сили мога да събера?“, за да доближа моята реалност до тази непосилна цел или „Не е ли по-добре да преразгледам целите си?“. Това може да са не само цели, поставени от самия себе си, а и такива, поставяни от другите в училищен, професионален или личен контекст. Това са моментите, в които може човек да е силно амбициозен и да полага усилия, но въпреки тях, да се появи и фрустрацията. В професионалната среда тази ситуация се асоциира със състояние на бърнаут (Burnout).
В контекста на личността прекалената амбициозност може да признак на нарцистичната личност. Ако амбицията е прекомерна и върви ръка за ръка със силно изразена ангажираност със себе си и е свързана с идеи за грандомания и извънредна нужда от признание, то в комбинация с други черти това може да е признак на нарцистично личностно разстройство.
Метапроучване от 2023 показва връзка между перфекционизма и симптоми на депресията, обсесивно-компулсивно разстройство и симптоми на страх. Перфекционизмът изглежда има връзка със страх, принуда и депресия. Може много да се разсъждава по въпроса кое кое причинява. Например можем да кажем, че е възможно страхът от провал да е първоизточник на перфекционизма. Може също човек, който си поставя прекалено високи цели и е перфекционист към себе си да се чувства провален, когато не може да достигне целта. Тогава можем да кажем, че перфекционизмът може да е предпоставка за депресия.
Здравословната амбиция стои в златната среда - да си горд от постиженията си в някои области, а в други да приемеш, че в дадения момент може състоянието ти да не е съвсем перфектно, но е приемливо и се чувстваш добре - да можеш да кажеш в един или друг момент/в един или друг аспект „Не, в това, в този случай не си заслужава да влагам повече усилия от тези, които инвестирам.“ Човек трябва да може свободно да решава кога, по колко, струва ли си, както и да подрежда сам приоритетите си и да отстоява позицията си.
