18/03/2026
До 22-годишна възраст вече бях спечелил много трофеи – включително Шампионската лига, Междуконтиненталната купа, национални титли и още много други.
Често чувах от съотборниците си фрази като:
„Ти си спечелил всичко – какъв е смисълът да се влагаш толкова дори на тренировка?“
С напредването на кариерата ми чувах това все по-често. В трудни моменти тези думи винаги изплуваха.
Когато бях в Реал, ме освиркваха на „Бернабеу“. В Интер, а след това и в Милан – на „Сан Сиро“.
Но това ме караше да се чувствам спокоен. Винаги съм напускал терена с високо вдигната глава – и на 17, и на 38.
Спечелих много с Милан и по-младите играчи често повтаряха същото, особено след загуби:
„Защо го правиш? Кой те кара да го правиш? Ти вече спечели всичко.“
След това отидох в Бразилия и там беше същото, когато нещата не вървяха:
„Защо го правиш? Кой те кара да го правиш?“
През цялата си кариера така и не успях да отговоря на този въпрос – чак до деня, в който се пенсионирах.
Когато взех последния си душ и се сбогувах със съотборниците си, им казах:
„Знаете ли защо никога не се отказах?
Защото на 16 години винаги пристигах първи на тренировка. Никога не пропусках занимание. Винаги бях сред най-добрите на физическите тестове. Мразех да губя.
Виждали ли сте ме да закъснявам?
Някога пропускал ли съм тренировка?
Бил ли съм сред последните на физическите тестове?
Виждали ли сте ме спокоен, когато губя мач?“
Отговорът на всички беше: „НЕ!“
Тогава се усмихнах и казах:
„Ето защо го правех – защото днес, след 23 години, исках да чуя точно този отговор.“
Обичах работата си. И сега, когато вече не играя, мога да кажа, че бях пример за всички мои съотборници".
[Кларънс Сеедорф]
