13/04/2026
Ние имаме нужда да направим ритуално място на ВОЙНАТА в нас.
За да не продължава да ни поглъща.
Мнозинството адекватни хора отричат войната.
Мнозинството осъзнати хора дори виждат връзката между войната навън с войната вътре в нас.
И знаят - ако ще спираме войната отвън, трябва да започнем с войната отвътре.
Но в този искрен и истинен стремеж имаме сляпо място.
Прескачаме ключова стъпка. Отиваме директно към опита да я потушим - било то и в себе си. Да я прекратим. Да бъдем вътрешно мирни.
Обаче
войната има твърдо, вкоренено, древно място в нас.
В нервните ни системи, в спомените на клетките ни.
И ако трябва да сме наистина, ама наистина честни...
това място не е само място на травма.
С войната в нас се преплита енергия на
огън
отстояване
кауза
вяра
оцеляване
сила
страст
вълнение
онзи момент, когато си толкова близо до смъртта,
че чувстваш живота повече от всякога.
Съвсем прост пример...
Наскоро имахме уъркшоп в нашата Playback театър група. Там ни дадоха упражнение по театрален бой на забавен каданс - прим. ако ще играем сцена на сбuване, ръkoпашен бой, наpъrване с н0ж и тн - как да го играем подходящо.
Въплъщавахме ролите на гневни, жадни за kръв люде и изразително с цяло тяло влизахме в боя с опонента, на бавна скорост, за да усещаме всеки сантименър от движението.
Рядко сме имали упражнение, което така да съживи цялата група, да вкара такъв ентусиазъм! Любимото ни упражнение за целия уъркшоп!
Защо? Защото в заложени рамки, през креативност, ние можехме да изразим СВОБОДНО, без задръжки, нещо от тази енергия... която така или иначе живее в нас от древни времена.
Сега сме заобиколени от новини и доклади за актуалната в0йна. Много от нас гледаме детайлни анализи, видеа. Ютуб канали и журналисти са получили нов ентусиазъм да правят видеа и анализи, да разкриват, да защитават ревностно една или друга страна.
Отвъд привидното "да сме информирани", отвъд искреното ни притеснение, осъждане, страх... е и онова в нас, дълбоко, дълбоко скрито, непризнато, което гледа голяма житейска трагична колективна сцена на войната, и изпитва
огън
отстояване
кауза
нуждата от новосъбудена вяра
искрата на борбата за оцеляване
заряд на сила
страст
вълнение.
Много пъти съм се питала как тези военни се съгласяват да участват във всичко това... Как може да ги интересува повече победата, отколкото колосалната безсмислена трагедия...
и днес, докато слушах един бивш генерал да анализира...
си представих:
Служиш на тази работа с години и животът ти е предвидим, рутинен. Голямата кауза, която ти обещават, е просто абстрактна идея. И ето, идва моментът, когато най-накрая
нещо се случва.
Рутинният и предвидим живот вече е вълнуващо непредвидим. Стратегиите не са само на теория. Всичко има залог. Кръвта закипява. Част сме от нещо по-голямо.... То може да е пълни лaйHа това нещо, обаче кара КРЪВТА НИ ДА КИПИ.
А човек има огромна нужда кръвта му да кипи.
В многото векове назад, в десетки поколения преди нас,
войната е била едно основно нещо, което е карала кръвта ни да кипи. Била е основно нещо, което е давала чувството за кауза и отстояване.
И ако се правим, че това не е така,
ако искаме просто да скочим към това да потушим войната - вътре и вън от нас -
никога няма да ни се получи.
Ние имаме нужда да направим ритуално място на войната в нас. Да й дадем да се изрази през телата ни. Да й дадем онзи целенасочен креативен израз (както в нашето невинно театрално упражнение), който ще й помогне да спре да е жадна.
Дали ще я рисуваме,
дали ще я танцуваме на гневна огнена музика,
дали ще се правим на освирепял хищник,
дали ще цепим дърва гневно,
дали ще си правим такива псевдо-сбивания в група (според мен топ вариант),
дали ще тренираме бокс и бойни изкуства,
дали ще правим бойни възстановки...
или някой друг ТВОЙ начин
но войната в нас има нужда да бъде призната.
Има нужда от своята сцена.
Има нужда от осъзнато място, осъзнат олтар, осъзнат креативен израз в живота ни
КЪДЕТО Е БЕЗОПАСНО,
за да имаме шанс да спре да ни поглъща -
там където, отвъд целия й заряд,
в действителност,
ни убива.