18/08/2026
Наскоро разбрах нещо, което още не мога напълно да преработя.
Новината не беше свързана със здраве, но искрено ме шокира.
Усетих как тялото ми буквално блокира.
Първо дойде онова замръзване – сякаш за момент не можеш да реагираш.
После дойде гневът.
После отказът да приемеш реалността такава, каквато е.
И понеже точно в тази сфера е насочена голяма част от работата ми в момента, си казах:
„Добре. Какво бих казала на човек, който седи срещу мен точно сега?“
Не бих го карала веднага да „мисли позитивно“.
Не бих му казала да се стегне, защото има разлика каква е ситуацията, а тя не изискваше моментална реакция.
Първо бих помогнала на тялото му да усети, че в този конкретен момент е в безопасност.
Да погледне около себе си.
Да усети стъпалата си върху пода.
Да назове наум няколко неща, които вижда.
Да усети опората на стола, леглото или стената зад гърба си.
Да забави дишането, без да го насилва.
И просто да даде на нервната система малко време да разбере:
„Това е тежко. Но аз съм тук. В този момент съм в безопасност.“
А след това идва другата част.
Да не бягаш веднага от емоциите.
Да позволиш на гнева да бъде гняв.
На разочарованието да бъде разочарование.
На объркването да бъде объркване.
Защото много често, когато първият шок премине, под всичко това започва да се показва тъгата.
Така стана и с мен.
И тя също има право да бъде там.
Не всяка трудна емоция трябва веднага да бъде поправена.
Понякога трябва първо да бъде почувствана, понесена и преживяна.
Това ми напомни нещо много важно:
Можеш да знаеш много за емоциите, подсъзнанието и нервната система… и пак да бъдеш човек, който понякога е разтърсен от живота.
Разликата е, че с времето се учиш как да останеш до себе си, когато това се случи.
И може би точно това е истинската вътрешна стабилност.
Не да не бъдеш разклащан никога.
А да знаеш как постепенно да се върнеш при себе си. 🌺
