18/02/2026
----------------------
Левски
Наистина ли грозно грачех своята песен, или просто така ви звучеше моето последно сбогом? На вас, смълчаните в домовете, молещи се съдбата да ви избави. На вас, спотаените в Балкана, очакващи прииждащият вятър да ви донесе щастлива вест. На вас, немилите, недрагите, гниещите в чужбина, спасените само от една граница. Грозна ли ви се стори моята песен, или просто аз бях единственият да видя края и да обещая, че ще разказвам за дните преди него?
Стоях и гледах с черните си очи една безмилостна сцена - как съдбата убива своя любимец. Изостави го, нахлузи му бесилото, та с него да бъде запомнен. Това ли бе той за нея - мъченик, страдал за своя народ и бъдещето му. Много по-далеч от незаслужения край се простираше животът му - беше човек, подпалил пожари в чуждите души, и създател на нова вяра сред сънародниците си - тази, почитаща свободата. От безименни роби, превърна ги в българи, и от стадо овце - в лъвове, изпълнени с воля. Научи ги да мислят със сърцето и да се бият с ума.
Следвах го и така прелетях над цяла България. Където и да отидех, не чувах име, произнасяно по-тихо и по-гордо от неговото. То се плъзгаше и преплиташе като зов и молитва за българите, и където отекваше, започваха и пожарите, и песните. Името за враговете му бе отрова в устата и опасност. Tой беше вечната сянка, неуловима, скрита и винаги чезнеща в мрака на века. Събратята му чувстваха името му като вино в устата си - лееше се бързо, колкото повече го изричаха, толкова повече ги опияняваше и им даваше смелост за неизвестното бъдеще.
За хората той беше всичко друго, но не и човек - той беше събитие. Никой не осъзнаваше, че е точно толкова смъртен, колкото са и те и че някой ден ще останат без искрата надежда, която носи в очите си.
Аз обаче знаех и стоях в онова бяло и трънливо поле, в онзи безкраен зимен ден и чаках съдбата да реши. Чаках някак си с надеждата да го спаси точно както е правела и преди, но дълбоко в черната си душа знаех, че това е краят. Съдбата жертваше любимата си рожба, за да спаси народа му. "Честна размяна" - биха казали едни, други - не. Вятърът ме брулеше, снегът се опитваше да ме погребе, а сърцето ми биеше тревожно, но аз стоях там и наблюдавах приближаващият край. Краят на цяла една епоха.
И ето, нахлузиха бесилото, а той стоеше горд като планина насред това поле и очите му разгаряха огън, толкова силен, че разтапяха снега пред него. Събитие, противоречащо си с реалността. Усетих как в миг душата му се разпада и полетях към него. Крилото ми се закачи леко в един от замръзналите му кичури. Прошепнах му тихо, така че само той и съдбата да ме чуят: "Името ти ще отеква във вечността заедно с мен." Той леко се усмихна, сякаш наистина ме е разбрал, а аз побързах да отлетя надалеч, за да не виждам вече празния му поглед. Единствено чух зад себе си съдбата да ме проклина и нарича "Птицо, проклета...!"
Устремих се към небето, над облаците, бурята, полето и запях своята песен. Страдащи и скитащи чуваха ме как с болка в сърцето грача името "Левски, Апостоле, Апостоле, Левски!"
Маргарита Любомирова Узунова - XI "Д" клас
